Добре дошли в: efir.eu
Защо британската историографска школа почти-напълно е заличила българската история от световната история?
„Специалисти и любители на историята ще останат доволни от заглавието на издателство „Рива” – „Големите арабски завоевания”. Трудът е на Хю Кенеди – възпитаник на университета в Кеймбридж и професор от Лондонския университет за ориенталски и африкански изследвания.“ Така пише в кратката реклама на една от най-новите исторически книги, излязла на българския пазар. Книгата действително е интересна и е написана от сериозен специалист по история на исляма, Близкия изток, Византия, Испания и Ранното средновековие като цяло, който отразява възгледите и постиженията на цяла една историографска школа – британската. Точно заради това е показателно как тази школа напълно е заличила българската история от световната.
В историята на ранния ислям и неговия сблъсък с Европа през VII – VIII в. има две изключително важни битки – при Константинопол през 718 г. и при Поатие през 732 г. В тези две сражения силите на Арабския халифат са разбити и европейската цивилизация и християнството като цяло са спасени. Заслугата за това е на двама владетели и държави – хан Тервел от България и Карл Мартел от Франкското кралство. От двете битки първата е особено тежка – тук арабите атакуват Европа с главните си сили, армията им надхвърля 130 000 души. През лятото на 718 г. мюсюлманите провеждат решително сражение с българите, но претърпяват поражение. Според летописеца Теофан в конфликта загиват 22 000 араби, а Зигеберт говори за 30 000 жертви. Константинопол, най-големият град в Европа и света по това време и столица на Византия, е спасен, а името на България се разнася по всички краища на тогавашния свят. В другата битка арабската армия е около 30 000 души и въпреки успеха на франките са нужни още 30 години, за да могат да изтласкат напълно ислямските армии от Галия, като за сметка на това арабите остават на Пиренейския п-ов още 750 години.
Разликата в двете сражения и последиците от тях са огромни. В първия случай арабите са разбити с огромни жертви за тях и са изхвърлени напълно от Източна Европа. Във втория случай въпреки поражението основните арабски сили се запазват непокътнати, а част от Западна Европа остава в плен на исляма за цели осем века. Нещо повече – в продължения на столетия на територията на днешна Испания съществува могъща мюсюлманска държава, Кордовския халифат. Само че в книгата на Кенеди първата битка липсва напълно. Тя просто е изтрита от историята, няма я, както ги няма и българите начело с техния владетел Тервел, както я няма дори и България, заменена на картата на Европа с Аварското ханство.
Същевременно втората битка е описана детайлно на цели две страници, като хвалебствията за Карл Мартел са почти толкова, колкото и за неговия съперник Абд ал Рахман.
Възмутително! Отвратително! - типично и нищо ново за английската историография. Нека погледнем какво пише за нас най-великия английски историк Едуард Гибън, автор на една от най-добрите исторически книги, писана някога – „Залез и упадък на Римската империя“. Той живее и твори през XVIII в., като книгата му излиза в четири тома в периода 1776 – 1789 г. (на български излиза през 2003 г.). Тъй като в нея се разглежда и историята на Византия, Гибън обръща внимание и на всички съседни народи и държави на наследничката на римската империя. На нас българите той отделя три страници в т. III (от 457 до 460) и по няколко реда на няколко места в т. IV, на които ще се спра по-долу:
Описанието на българската история започва със следното изречение – „Славата на българите е ограничена в една тясна рамка и на времето, и на мястото“ (стр. 458, т. III). Веднага след това английският историк обяснява как няма нещо особено, с което да бъдат запомнени българите, но в „неясния списък на техните подвизи“ присъства „съмнителната чест“ да бъдат едни от малкото, които могат да се похвалят с убийството на римски цезар – византийския император Никифор Геник (стр. 459, т. III). Описвайки похода на Никифор в България, Гибън разказва как той завзел „царския двор на българите, който вероятно не е нищо повече от една дървена сграда и село“ (стр. 459, т. III). След това има малко думи за Симеон, който е наречен „облагороден“ от византийското влияние, и накрая идва края на българското царство с победата на Василий II Българоубиец. Цар Самуил обаче не е споменат въобще.
Историята на Второто българско царство започва с бунта на българите, над които за съжаление византийците така и не успяват да наложат „хомотът на закона и добрите маниери над тези диви племена“ (стр. 109, т. IV). Самото начало на бунта е описано така – „обсебените от демони самозвани обявяват на тълпата, че славният ѝ покровител св. Димитър завинаги е изоставил каузата на гърците“ (стр. 109, т. IV). По-нататък цар Калоян е наречен „коварен варварин“ (стр. 109, т. IV) и „дивак“ (стр. 152, т. IV).
След това българите се споменават само в общия контекст на другите балкански народи, паднали под турското нашествие. Ако търсите най-великия владетел на Второто българско царство, цар Иван Асен II, няма да го намерите. Липсва и най-великата му победа – битката при Клокотница. В заключение Гибън пояснява, че когато турците дошли на Балканите, българите и другите балкански народи нямало какво да им предложат, защото земите им били бедни и варварски и освен роби, друго не изнасяли.
Сега ако сте прекалено възмутени се замислете, че все пак през XVIII в., когато ние все още сме под турско робство и нямаме своя държава, английските историци ни споменават, макар и обидно, подигравателно и унизително. През XXI в. обаче, когато уж имаме своя държава, те вече са ни изтрили напълно от лицето на световната история. Не за първи път пиша за този проблем, това е много тревожна и плашеща тенденция, за която никой не говори. На фона на това българският интернет е буквално залян от фалшиви „изследвания“, фалшифициращи българската история, произхода на българите и нашият принос към човешката цивилизация. Въпросът, който следва да си зададем в този случай е – колко още ще издържим, притискани от наши и чужди фалшификатори, преди да изчезнем и физически от картата на света?
Защо британската историографска школа почти-напълно е заличила българската история от световната история?
„Специалисти и любители на историята ще останат доволни от заглавието на издателство „Рива” – „Големите арабски завоевания”. Трудът е на Хю Кенеди – възпитаник на университета в Кеймбридж и професор от Лондонския университет за ориенталски и африкански изследвания.“ Така пише в кратката реклама на една от най-новите исторически книги, излязла на българския пазар. Книгата действително е интересна и е написана от сериозен специалист по история на исляма, Близкия изток, Византия, Испания и Ранното средновековие като цяло, който отразява възгледите и постиженията на цяла една историографска школа – британската. Точно заради това е показателно как тази школа напълно е заличила българската история от световната.
В историята на ранния ислям и неговия сблъсък с Европа през VII – VIII в. има две изключително важни битки – при Константинопол през 718 г. и при Поатие през 732 г. В тези две сражения силите на Арабския халифат са разбити и европейската цивилизация и християнството като цяло са спасени. Заслугата за това е на двама владетели и държави – хан Тервел от България и Карл Мартел от Франкското кралство. От двете битки първата е особено тежка – тук арабите атакуват Европа с главните си сили, армията им надхвърля 130 000 души. През лятото на 718 г. мюсюлманите провеждат решително сражение с българите, но претърпяват поражение. Според летописеца Теофан в конфликта загиват 22 000 араби, а Зигеберт говори за 30 000 жертви. Константинопол, най-големият град в Европа и света по това време и столица на Византия, е спасен, а името на България се разнася по всички краища на тогавашния свят. В другата битка арабската армия е около 30 000 души и въпреки успеха на франките са нужни още 30 години, за да могат да изтласкат напълно ислямските армии от Галия, като за сметка на това арабите остават на Пиренейския п-ов още 750 години.
Разликата в двете сражения и последиците от тях са огромни. В първия случай арабите са разбити с огромни жертви за тях и са изхвърлени напълно от Източна Европа. Във втория случай въпреки поражението основните арабски сили се запазват непокътнати, а част от Западна Европа остава в плен на исляма за цели осем века. Нещо повече – в продължения на столетия на територията на днешна Испания съществува могъща мюсюлманска държава, Кордовския халифат. Само че в книгата на Кенеди първата битка липсва напълно. Тя просто е изтрита от историята, няма я, както ги няма и българите начело с техния владетел Тервел, както я няма дори и България, заменена на картата на Европа с Аварското ханство.
Същевременно втората битка е описана детайлно на цели две страници, като хвалебствията за Карл Мартел са почти толкова, колкото и за неговия съперник Абд ал Рахман.
Възмутително! Отвратително! - типично и нищо ново за английската историография. Нека погледнем какво пише за нас най-великия английски историк Едуард Гибън, автор на една от най-добрите исторически книги, писана някога – „Залез и упадък на Римската империя“. Той живее и твори през XVIII в., като книгата му излиза в четири тома в периода 1776 – 1789 г. (на български излиза през 2003 г.). Тъй като в нея се разглежда и историята на Византия, Гибън обръща внимание и на всички съседни народи и държави на наследничката на римската империя. На нас българите той отделя три страници в т. III (от 457 до 460) и по няколко реда на няколко места в т. IV, на които ще се спра по-долу:
Описанието на българската история започва със следното изречение – „Славата на българите е ограничена в една тясна рамка и на времето, и на мястото“ (стр. 458, т. III). Веднага след това английският историк обяснява как няма нещо особено, с което да бъдат запомнени българите, но в „неясния списък на техните подвизи“ присъства „съмнителната чест“ да бъдат едни от малкото, които могат да се похвалят с убийството на римски цезар – византийския император Никифор Геник (стр. 459, т. III). Описвайки похода на Никифор в България, Гибън разказва как той завзел „царския двор на българите, който вероятно не е нищо повече от една дървена сграда и село“ (стр. 459, т. III). След това има малко думи за Симеон, който е наречен „облагороден“ от византийското влияние, и накрая идва края на българското царство с победата на Василий II Българоубиец. Цар Самуил обаче не е споменат въобще.
Историята на Второто българско царство започва с бунта на българите, над които за съжаление византийците така и не успяват да наложат „хомотът на закона и добрите маниери над тези диви племена“ (стр. 109, т. IV). Самото начало на бунта е описано така – „обсебените от демони самозвани обявяват на тълпата, че славният ѝ покровител св. Димитър завинаги е изоставил каузата на гърците“ (стр. 109, т. IV). По-нататък цар Калоян е наречен „коварен варварин“ (стр. 109, т. IV) и „дивак“ (стр. 152, т. IV).
След това българите се споменават само в общия контекст на другите балкански народи, паднали под турското нашествие. Ако търсите най-великия владетел на Второто българско царство, цар Иван Асен II, няма да го намерите. Липсва и най-великата му победа – битката при Клокотница. В заключение Гибън пояснява, че когато турците дошли на Балканите, българите и другите балкански народи нямало какво да им предложат, защото земите им били бедни и варварски и освен роби, друго не изнасяли.
Сега ако сте прекалено възмутени се замислете, че все пак през XVIII в., когато ние все още сме под турско робство и нямаме своя държава, английските историци ни споменават, макар и обидно, подигравателно и унизително. През XXI в. обаче, когато уж имаме своя държава, те вече са ни изтрили напълно от лицето на световната история. Не за първи път пиша за този проблем, това е много тревожна и плашеща тенденция, за която никой не говори. На фона на това българският интернет е буквално залян от фалшиви „изследвания“, фалшифициращи българската история, произхода на българите и нашият принос към човешката цивилизация. Въпросът, който следва да си зададем в този случай е – колко още ще издържим, притискани от наши и чужди фалшификатори, преди да изчезнем и физически от картата на света?